Турско-гръцка одисея с кон
…съкратена версия….
Началото на септември 2017, съчетавайки приятното с още по-приятното, отново откраднахме няколко дни за мото-пътешествие. Поради близостта на Приморско с Малко Търново, не се наложи дълго време да се чудим в коя посока на света да е. Турция. Ох, колко точки имаме набелязани там, Памуккале, Кападокия, Туз гьол, Далян – гробниците на царете…. Намятахме всичко интересно като точки в GPS-a, направихме едни бързи сметки, че за наличното време по-далечните ще отпаднат автоматично и се съсредоточихме върху останалите – Дарданелите, Троя, о-в Лесбос, Памуккале.
И така, моментът настъпи
Сутринта не особено рано се натоварихме и към Малко Търново. Към 10:30 влязохме в Турция. Без никакви странични занимания, само газ до първата точка – ферито на протока Дарданелите.
Е… не стана точно така. По някое време започнахме да получаваме факсове от заскърцалите ни стомахчета. Спряхме на крайпътно заведенийце точно на превала на прохода, след който се очакваше да видим морето. Peçka Kır Lokantasi. Така се казваше заведението. Направено от вълнени шатри, или юрти, една голяма и няколко по-малки и такива тип навес. Уверих се, че и тоалетните не са платнени…. Хапнахме някакви кебапчета със салатка, не даваха бира, та водичка, не започваме добре изобщо……. И беше една жега…
Набързо претупахме нещата и забръмчахме нататък
Няколко завоя по-нататък видяхме морето и скоро бяхме в Гелиболу. Докато се ориентираме кое къде, вече се бяхме навряли в някакъв ферибот, който се надявахме да е за азиатския бряг отсреща. То за тея пари едва ли щеше да е за много по-далеч..
Натоварихме се най-отпред пред тоалетните вляво, а стопаните започнаха да си подреждат колите и камионите, да се съберат повече… През цялото време количка с кукуруз слаломираше между маневриращите автомобили, деца и хора тичаха напред назад.
Скоро се натовариха всички, коритото не беше особено голямо и потеглихме. За няма и двайсе минути-половин час бяхме в Азия.
Welcome to Чардак
Без да се подмотваме особено се запътихме към точка номер едно в туристическата обиколка – разкопките на Троя и естествено- КОНЯТ.
По пътя към Чанаккале ни направиха впечатление опашките за фериботите в обратна посока… километрични…
И така към 16, 16 и нещо бяхме там. При коня. Жегата все още си я биваше. Паркирахме на сянка под големия байрак:
Първо пихме вода. Много вода. И едва тогава поразгледахме.
Опашката на коня отвътре -дървените косми:
Първото подово отопление:
Намагнитихме се (взехме си сувенирни магнити). И тъй като искахме да спим в къмпинг към Асос, което си беше на още 70 километра по на юг, а пътя се очакваше през втората си половина да минава през планината по второкласен, дори третокласен път и не се знаеше колко време ще отнеме, а се бяхме и обезбирили до дупка… Та трябваше да продължаваме с две думи.
Пътя беше много приятен и към 18:00 вече пиехме Ефес на фона на силуета на о-в Лесбос в Егейско море.
Къмпинг Neverland Camping ASSOS
Наздраве!
Приятно местенце, бяхме си го отбелязали, понеже се рекламираше като байкърс френдли. Собственика също е моторист. Като цяло ми остана горчивина от няколко неща – въпреки че цената не беше висока за европейските разбирания, това беше от най-скъпите нощувки в това пътешествие. Хотел 5 звезди ни излезе по-евтино (за това по-нататък…) Място да опънеш палатката – под маслиново дръвче в прахоляка, няма тревичка. Но пък има кокошарник на близо, Обитателите му будят поетапно гостите на три пъти, най-късно до 6:00 часа всички са станали. Около морето беше по-приятната част на къмпинга и там се заседяхме. А плажа е със същите камъчета като на Тасос.
В морето пред нас беше силуетът на Лесбос
Опънахме палатката, пихме по още една две бири, погледахме залеза над Лесбос и легнахме да почиваме. На другия ден ни очакваха доста неизвестни.
Както споменах по-горе, на първи петли не, ама някъде малко след вторите станахме. По кафенце, събрахме къщата и дим да ни няма. Трябваше да гоним ферибот в 9:00 от Айвалък за Лесбос. Някъде още преди Айвалък стана ясно, че е мисия невъзможна. Разстоянието не е голямо, но пътя е само през населени места и се пътува доста бавно. А минаването на митница трябва да стане поне половин час преди да отплава лодката и тъй докато намерим гишето за продажба на билети вече бяхме изтървали тази възможност. Взехме си билети за единствения ферибот същия ден в 14:00 часа, и връщане на следващия ден в 18:00 – също единствена възможност. Малко разочаровани – това значи утре вечер към 20-21:00 часа да сме пак тук и да търсим място за спане в околността, с което времето да отидем до Памуккале и да се приберем обратно до Приморско става 48 часа…. твърде малко ако искаме и да видим нещо, не само да пътуваме. Кот’ тако’а.
И сега, какво да правим до 13:30??? В някакъв не особено приятен град сме, вярно на морето, ама такава смрад на канализация се носи от него, че по-добре да не беше наблизо.
Огледахме се насам – натам и си харесахме едно островче отсреща, към което водеше интересен мост. Айде да одим да видим…
Островите Долап и Алибей
От малкия остров Долап пак по мост се отива на по-голям – Алибей. Обиколихме го два пъти, веднъж опознавателно и втори път за да намерим Мигро-то. Верига магазини, позната ни още от швейцарските обиколки. В тях се продава бира. В смисъл – и бира, и хранителни стоки и т.н. Взехме си няколко Ефесчета студенички и зачезнахме да си търсим място да си ги изпием.
Наздраве!
Имахме още време до ферито, та решихме да ходим да хапнем някъде в близост до морската гара. Без много да му мислим, скоро бяхме там. Кебапчета, патладжан с доматен сос – хапнахме добре.
Жигула с аспиринчета, вместо гуми и съмнителна съосност на колелата:
Преместихме се от другата страна на улицата, да дремем пред митницата. Повисяхме малко.
И в един момент най-сетне се раздвижихме. Сравнително добре мина всичко, не се лутахме много.
Напуснахме Турция
Качихме се на ферито, което не бързаше за никъде.
След час и половина бяхме на о-в Лесбос.Първото нещо което ми направи впечатление, освен руините от замъка беше Блу Стар 1- огромен ферибот, превозващ пътници, коли и камиони от Атина.
Процедура подобна на тази в Турция, този път по влизане в Европейския съюз. Натуткаха се всички, натоварихме се и сега накъде?
Завъртяхме се да потърсим информация за туристи, не видяхме такава. Спряхме пред бюро за автомобили под наем. Вътре имаше какичка, говореща английски и я питах за туристическа информация.
– Добър въпрос… – каза тя замислено.
– А случайно да знаете къмпинги дали има на този остров? – питам аз.
– Със сигурност съм виждала два в скала Ересос.
– Къде е това?
Вади карта на брошура за автомобилите под наем. Показва ми (другия край на острова).
– Може ли да взема брошурата (с картата)?
– Разбира се.
Така се обзаведохме с отправна точка.
Скоро минахме през Мория, не онази Мория, отдавна изоставеният дом на джуджетата в Средната Земя, където се беше населил Балрог, а друга Мория, където е единия от двата бежански лагера на Лесбос. Поради близостта на Лесбос (европейски съюз) до азиатския бряг на Турция, острова е атакуван с лодки, дюшеци, надуваеми топки и кой каквото намери средство за преплуване, само и само да стигнат Европа, бежанци. На мен лично ми се сви сърчицето, всякакви екземпляри се мотаеха по шосето, тежко въоръжени военни се опитваха да ги пазят, няколко ката огради… Не се сетих да снимам, исках да се махнем по-бързо. На връщане направих няколко кадъра.
Към скала Ересос
85 км беше като разстояние. Пътчето живописно, прилично качество, с приятни завойчета. По-близката до Азия част на острова е по-зелена. Там, накъдето пътувахме, пейзажа беше като след скорошно изригване на вулкан, и само в долчетата и до морето се забелязваше зеленина. Основно каменистите склонове бяха разделени от каменни огради, които ни озадачиха.
–Какво отглеждат тези?
–Камъни…
– Защо са заградили?
–Заградили са, за да не се смесват камъните на различните собственици.
Има и някакви мъхове и лишеи, които явно бяха пашата на дребни овчици и козички, защото имаше доста ферми наоколо.
И така в шеги и закачки, полегати завои стигнахме до
Скала Ересос, родното място на поетесата Сафо
направила Лесбос известен не само с камъните и узото си.
Къмпинг. Търси се къмпинг. Кацнахме в центъра на нещото и се заоглеждахме. Питане му е майката. Веднага се ориентирахме към двойка млади, продаващи в някакво магазинче
– Къмпинг?…..
-Ааа, имаме само безплатен къмпинг тука.
-Супер! Къде е?
– Карате натам, после наляво, все направо и ще го видите.
-Тенкю!
Караме натам, после наляво и все направо, караме и стигаме нещо като къмпинг. Заградено, има палатки, отпред плаж. Чудно. Я спри и се огледай. Завъртяхме се – на плажа из дюните палатки. Супер. Вода за миене – в морето. Тоалетна – пак там. Храсти няма, че наоколо има къщички. В заградената част, където има някаква вода, що да видим…. Отпред кола, с натоварени на нея пружини от легла, винкели и всякаква желязна скрап. Вътре мургава (вероятно „българка“) с една камара чавета, крещи нещо и простира планина прани гащи по оградата. Таткото от същата боя, гледа към нас (вероятно вече ни разчаства за скрап мислено)….
– Дай да се махаме. Ще си търсим нещо пансионче, имаше доста къщи предлагащи стаи по пътя. – казахме в един глас и след секунди вече пътувахме.
Обиколихме обратно и се спряхме в двора на приятна къщичка с големи палми и нарове отпред. Спазарихме набързо стая, качихме багажа, по един душ, чисти тениски и гащи и айде на разходка по крайбрежната и да си търсим таверна за хтаподи, згариди и бири!!!
Сафо изглеждаше по-различно, отколкото си я представях, но често се случва хора да не оправдаят очакванията ми.
Разглеждайки и снимайки (вече наближаваше залез), надушихме най-добрата таверна естествено.
Пръчахме по биричка, собственика Ставрос беше доста приказлив, побъбрихме и си поръчахме и хтаподи – два вида и риба меч.
Къщичката Каридия
Приятно местенце. Сутринта по кафе на терасата, начертахме плана за деня и тръгнахме.
Отправна точка за днес – селцето Сигри. Какво има там – ами никой не знае.
По пътя се редуваха лунните пейзажи по склонове и буйната зеленина в долчинките. Още фермички с миниатюрни козички и овци. Много приятна миризма се носеше във въздуха, някаква билка е този вид мъх, стана ми интересно какъв ли е вкуса на сиренето, правено от млякото на тези овце.
По пътя забелязахме нещо на един баир, табелка манастир и веднага се отклонихме от правия крив път, за да тръгнем по още по-прав, тоест крив.
На баирчето, заграден от площадки, на които е имало противовъздушна отбрана, (както и съществуваща такава малко по-встрани) беше кацнал манастира св. Йоан Богослов.
Изглед на гледка
Във всички посоки на острова.
Качихме се до манастира, разходихме се, разгледахме, запалихме свещички в църквата.
Кладенец на тоз баир:
Един човек, седнал на терасата, ни поздрави, май беше единствения.
Имаше животинки, нещо като мини токачки, въобще всичко е мини на този остров..
Имаше и фосили (вкаменени дънери) в двора.
На слизане минахме от другата страна на баирчето и видяхме някаква табелка за „горски парк“. По надолу видяхме и по-голяма такава, с обяснения – фосилизираните гори на Лесбос, парк – музей. Карахме по следите, но се оказа че са го преместили долу в селото Сигри. Нищо де, нали там отиваме, ще ги видим тея фАСУлизирани гори….
Покрай пътя се виждаха вкаменени дънери, обработени с нещо като гипс, да не се повреждат.
Спуснахме се в селото и видяхме музея – усвоили няколко милиона европари, преместили дънерите, и вече всичко е вътре с билет за вход. Завъртяхме се из двора и .. бегахме.
В далечината след колите се вижда да стърчи цветът на столетник – агаве.
На пристанището на селото пак се огледахме, ама беше им рано на гърците и нямаше нищо отворено, което да предлага хапване. Чичо си боядисваше лодката, куче спеше на средата…
Наобратно, към Пломари
По някое време следобед имаме и ферибот да хващаме, че следващия не се знае кога ще е, я утре, я вдругиден…
По пътя изпреварихме познат автомобил, натоварен с планина желязо и камара чавета, сиганката пак ги шамареше нещо…
Гонейки точката в GPS-a изобщо не ни мина през ума, че нещо много бързо наближихме. Нищо, таман ще пием по бира. На разклона за древна Пира. Има и рима. Масичка буквално до морето.
Какво всъщност наближихме? Гледаме екрана – Полихинтос. Ко туй? За какво ни е? Дори не е в същата посока, и няма пряк път до Пломари. Само планини ииии… кога ще гледаме музей, кога ще дегустираме, ферибот трябва да гоним, не сме яли……
Объркали сме се сериозно
Айде на обратно.
Минахме по много засукано пътче, през планината, доста се помотахме и към 14:30-15 бяхме в Пломари. Задача номер 1 – да се обирим, да хапнем и после ще търсим музеи и храни за душата…
Хапнахме морски изненади и гирос на пристанището, сервитьора ни обясни къде да търсим музея, на път ни е, и после имаме към 40 км по същия крив път до Митилини, да минем пак митница и да хванем ферито.
Не можахме да пропуснем обаче музея на узото в Пломари – узото се казва Барбаяни.
Каката ни предложи, ако желаем разходка из фабриката на съвременното Пломари, която беше извън градчето, но с мъка в сърцата отказахме, времето напредваше, а ферито нямаше да ни чака хич.
Тръгнахме. По пътя край Мория снимахме военния и бежанския лагер, като се стремяхме да се умъглим максимално бързо. Спряхме на Лидл да си вземем бирички за във ферито, да не скучаем и там видяхме и другия лагер.
Точно навреме кацнахме на пристана, Румен бръмчи с мотора на митница, аз търча с паспорти по гишетата, ааа, не може така, къде е притежателя на паспорта, звъним си – ми той влезнал вече с мотора…
– Как бе? Как без паспорт, я ела тука! Оправихме се…. после за нула време се натоварихме и преоблякохме, че два часа ще търкаме койките.
Гледаме GPS-a, правим сметки, ако стигнем 20:00 и максимално бързо минем граница, може да се пробваме да стигнем до Бергама, там да нощуваме, тогава за утре остава до обяд да сме на Памуккале, и следобед да почнем да се изтегляме към Европа. Така ще успеем на петия ден вечерта да стигнем обратно в Приморско, където ни очакваха с нетърпение.
Отново в Турция
Към 20:00 часа, точно изгряваше огромната луна, стигнахме в Айвалък…. Този път никакви пропуски – докато Румен закара мотора на бариерата, аз вече минах – първа на гишето, митничаря каза – като дойде собственика на паспорта ще му го върна на него. Румен като дойде, опашката беше огромна вече, но аз го дръпнах и заврях в лицето на митничаря – Ето собственика на паспорта! Много бързо стана всичко. Метнахме се на коня и към Бергама.
Пътувахме по тъмно, трафик имаше доволно, но все пак сравнително бързо стигнахме. Бяхме набелязали къмпинг в самия град, но локацията ни караше да се усъмним в достоверността на информацията. Затова на влизане в града спряхме на някакъв хотел. Бързо се отказахме от варианта, въпреки че бяхме уморени. Цената беше висока. Казахме, че ще си помислим, и се качихме на мотора.
Бергама
Стигнахме до къмпинга, на входа на който имаше и лепенка на Adac. Ама то си съвсем истински къмпинг. Вярно празен, ама беше част от комплекс с басейн и ресторант, хубава зелена осветена ливада, бани, лятна кухня, мивки, тоалетни.. Беседка. И беше пълна пустош. Само охраната правеше кръгчета и донесе паролата за Wi-fi-то, без да го подсещаме. А цената – 45 лири за всичко – около 22,50лв.
Разпънахме палатката, взехме си бирички и газовото котлонче, малко фъстъчки и седнахме в беседката. На мен ми се ядеше крем супа с биричката, а Румен си мезеше с фъстъчки. Пихме по още една бира и по леглата.
Имаше си неудобство фактът, че къмпинга е в града, и това беше градския шум. Все едно да си на къмпинг в София. Така се бяхме уморили, че не ни пречеше. Комарите в палатката (които си возихме с нас още от къмпинга в Асос) малко ни тормозеха, поне 10-тина дадоха фира, но пак бяха мнозинство.
На сутринта събрахме бързо багажа, пихме по кафенце и отпрашихме.
Интересно беше, че всички лозя покрай пътя бяха покрити с найлон. Отдолу се виждаха увисналите гроздове от по метър. Сушаха стафидите на площадки в самите лозя, дори покрай пътя, а на едно място дори бяха заградили цяла лента на шосето, за да изсушават гроздето.
Край пътя имаше фурна и се обзаведохме с това:
Пътуваше се спокойно и към обяд бяхме пред
Природен парк Памуккале
Тълпи туристи, изсипвани с автобуси се редяха на опашките за вход.
Намерихме си паркинг за мотори, близо до входа, огледахме се – въртяха се доста хора от персонала, магазинери, охрана, чистачки, та решихме да зарежем всичко на мотора и да си облечем цивилните дрехи. Не ни се обикаляше с мото-ботушите.
Района е обитаван от доста хиляди години, добре запазения амфитеатър и други постройки се виждаха над памуковите образувания, където водата оформяше нови и нови бели форми.
Очаквах повече вода, по рекламните снимки всички тераси са пълни с вода, но пак беше главозамайващо. Туристи се допускаха до малка част от терасите покрай пътеката надолу, и беше фрашкано с народ, като мравки в редичка.
Редичката туристи ми напомняше редицата златотърсачи от „Златна треска“.
Топнахме краката и минахме встрани от навалицата.
Намерихме си спокойно местенце за фотосесия.
Така известните петли от Денизли:
Карта на цялото чудо:
Беше доста топло и не се престрашихме да се разходим до руините. Наплацикахме се и се върнахме при мотора.
Освежени, облякохме отново униформите и към следващата точка – мини подземната версия на Памуккале – пещерата Каклик. На 50-тина километра по пътя към Eskipehir, където се надявахме да стигнем до вечерта и да търсим място за нощувка.
Пътьом си намерихме крайпътно заведение – пишеше Köfte Izgara, затова не си поръчахме от изгорелите кюфтета, а по „кукуречи“ на хлебче. Липсва ми възможността да си пийвам биричка хапвайки. Изключителна рядкост е бира в заведение да предлагат. Може да си я купиш от магазин и да ходиш да си я пиеш дома. Хапнахме набързо.
Пещерата Каклик
С малко лутане намерихме пещерата. Проблемите идваха (вече няколко пъти), че GPS-а дава завой на ляво на първокласни пътища в Турция, които наподобяват магистрала, нищо, че има пешеходни пътеки и светофари, и възможностите за завой на ляво са рядкост, поради наличието на мантинели в средата. Това налага да се разходиш до следващата отбивка, където да завъртиш. В случая 7-8 км по нататък. Както и да е.
Паркирахме се под едно дърво и първото което усетихме беше миризмата на яйца. Ама не с фипронил, а на класически развалени яйца.
Изворът. И предупредителната табела за наличието на сяра. Вадата бистра вода. По-надолу имаше комплекс с басейни.
И входа на пещерата, лъхаща на вода и развалени яйца.
Действително умалено копие на терасите на Памуккале. Много интересни образувания. Бистра вода, с някакви парцали вътре – от застройката вероятно.
Всякави оформени от топлата минерална вода форми:
Това беше. Сега газ към
Ескишехир
Пътя беше особено приятен, не беше от магистралния тип, но за сметка на това много слаб трафик. Снимана по пътя някаква шатра:
Спирахме само на едно място, в далечината се виждаше огромно джамиоподобно нещо:
Пътя си беше към 320 км и почти по тъмно бяхме в града. Идеята да посетим стария град, който в точката на GPS-a бях записала като Стария Пловдив. Има защо…
Това тесничкото е хотел, погледнат отстрани:
Направихме пешеходна обиколка, мушнахме се дори в едно хотелче, където ни застреляха с цена за по 130 лири на човек… И сега какво правим? Очевидно се натресохме в голям град, доста голям град, където обаче нямаше къмпинзи. И какво правим? Де ще спим? Трябва да изтеглим пари, трябва ни банкомат, че при тези цени – нямаме да си платим спането. А имаме още един ден в Турция.
Търсейки банкомат, попаднахме в центъра. Оглеждам се аз за банкомати и пред очите ми – „Отел“ с табела единична стая 70 лири, двойна стая 80 лири, тройна ненамколко. Стой!!! Кацаме с мотора на тротоара пред входа, влиза Румен, излиза след малко – нцъ, греда. Нямало места. Но му дали бележка с адрес на друг хотел и дори звъннали и се знае че има места. GPS-а бързо ни завежда там, завивайки към хотела виждаме магазин Мигро. В огромен МОЛ. Трябва да си вземем нещо за ядене и за обирване. Само да се настаним и преоблечем.
Хотелчето новичко, съвсем прилично. На третия етаж сме, но има асансьор. Питаме за мотора – в безопасност ли е – на рецепцията ни показват камери, които виждат всичко, една от които гледа мотора. Супер.
Преобличаме се и до МОЛ-а, за бирички.
Огромно нещо
Чакай да се ориентирам. Къде е супермаркета?
Намери се. Бързо намерихме и биричките. Към хотела си взехме баница със сирене от една баничарница. Наздраве!
Хапнахме, пийнахме, душче и спане. Спахме като къпани. Е то така си беше.
Отпочинали добре бързо се организирахме на сутринта, и дори без кафе бодро на разсъмване вече бяхме на мотора. Спряхме на банкомат, подсигурихме се с парички за деня, впечатляващи светофари. Няма как да не ги видиш.
Спряхме да закусим скоро след това, че ни се беше дояла чорбичка, но още не я бяха сготвили. Приятно местенце в гората до пътя:
Изплашихме гъските, хапнахме по гюзлема и продължихме.
Днес ще наблягаме на магистрали и двата моста – единия големия висящ мост над измитския залив, другия най-новия мост над Босфора. След него планирахме да спрем да хапнем на европейския бряг на Босфора и после към България.
Доста натоварен трафик, дори по магистралата, а Сити Навигаторката се оказа че не знае някои от тях, та ни свали ненужно при Бурса по първокласния, ама какво да се прави. Очевидно, че турците строяха магистрали по-бързо отколкото се правеха картите за Garmin.
Ето го и него –
Mостът „Осман Гази“
над измитския залив. 4-ти по дължина висящ мост в света.
Внушително съоръжение. Малко видео:
Продължихме по магистралата към Истанбул. Към Шекерпинар, което е на около 40 км. преди Босфора, но вече се води част от Истанбул, задръстването просто спря. Три реда тирове и тук там коли. Слаломирахме между тях, че не се седеше, жега и смрад… По едно време мернах табела надясно за новия мост, а напред задръстването беше още по-плътно. Но GPS-а ни караше натам. Бърз спор и върнахме малко назад, че бяхме пропуснали отбивката. Разкош – нова отсечка на магистралата, никакъв трафик, за нула време бяхме на него –
Мостът Yavuz Sultan Selim
– най-новия мост на Босфора, в най-северната му част.
Красота. И видеото:
След моста бяхме заплюли селце, на европейското крайбрежие, с няколко кръчми на рибарското пристанище. Но първата възможна отбивка на магистралата беше доста по навътре, и се връщахме по обиколен път. Основите на моста и околията бяха охранявани от въоръжени с автомати армейци. Стратегически обект е все пак.
Стигнахме до пристанището, харесахме си кръчма и си поръчахме някакви балъци (риби на турски). Пак липсва бира, писна ми вече. Искам като бял човек да си пийна биричка с обяда.
По обратния път – в далечината се виждат Босфора и стърчащите небостъргачи на Истанбул.
Бяхме решили да караме по по-северния път, да не слизаме до магистралата.
Пътя изчезваше в облаци прах, а отвсякъде налазваха големи камиони.
Строяха като луди не само магистрали, новото летище, цели градове и не на последно място – втория Босфор.
Спряхме за последно зареждане на бензиностанцията в Субаши, където се оказа, че работи българин от Добрич. Побъбрихме си и продължихме. По светло още влязохме в България.
Kултовия магазин в Звездец – Газ, мас, пирони, патрони
Слънцето залезе по пътя към Ясна Поляна и скоро след това бяхме в Приморско. На кетъринга ни посрещнаха приятели със студена бира.
Добре дошли! Наздраве!
2606 км за 5 дни.
