Свинье на път!

Част 2

Ден 4 – вторник, 5-ти април 2016

Къмпинг Lake Shkodra Resort. Тук останахме последната вечер. С кафето направихме разходка покрай Шкодренското езеро. Изгревът над планините:

След второто кафе събрахме къщата и потеглихме. Албанските Алпи – съвсем като истинските. С наближаването все повече откривахме приликите.

Пътя към Bogë бе тесен, но много приятен. Единствено притеснението да не изскочи някой насреща поддържаше напрежението. Почти нямаше движение. Около 30 км. навътре и вече бяхме между големите върхове, обградили ни от всички страни. Не спряхме в Боге, оставихме го за на връщане, беше рано и почти не бяхме пътували.

Имахме някои подозрения, понеже на картите излизаше, че там пътя свършва, но изненада беше пълна – от Боге към превала пътя беше чисто нов, качествено изпълнен, тесен, но с хубави фиби и … построен по евро-проект.

Имаше си и панорамна площадка за снимки, а отстрани се появи парченце сняг.

Продължаваме нагоре, снега става все по-постоянна част от пейзажа.

Изкачвахме се, снега почна да става притеснителен… Така неусетно се издигнахме до 2500 метра над морското равнище. (2500 само според GPS-а, който явно се ошашави от гледките… но се оказа, че този проход е около малко над 1600 метра н.м.в.)

И в един момент спряхме. Какво стана? Ми…

Бая се колебахме какво да правим, не носехме вериги, така натоварени не бяхме подходящи снежни експерименти…

Порадвахме се на гледките и решихме да обръщаме. То понеже обръщането беше лесно….

По спускането надолу срещнахме младеж с мотор БМВ, албанец, с GoPro на каската, та се сетих, че и ние имаме такова… Пуснах го.

Клипчето:

Така пристигнахме в Боге. Харесахме си кръчмичка с панорамна тераса и седнахме на по биричка.

Интересно в този край бяха основно християни и се гордееха с това. В самата Албания са мешани и християни и мюсюлмани, но никъде няма и следа от разделение и неприязън помежду им.

Следващата точка щеше да Херцег Нови, но първо влизане в Черна Гора, Подгорица, през планините и заливът на Котор.

Чакаше ни път и затова се размърдахме. Скоро след тръгването мотора изведнъж изгасна. Докато го умувахме и мъчехме, взе че внезапно запали. Хм…

Последни гледки от Албанските Алпи:

Това пък какво е, затвор, бежански лагер?

Не стана ясно, скоро излязохме на главния път за Шкодра-Подгорица. Преди влизането в Черна Гора ни посреща този голям кръст:

На границата нямаше проблеми. В първото населено място спряхме да изтеглим малко местна валута, че имахме само евро. На банкомат на банка, какво ще теглим? – Евро….. Е ние евро имаме. Кой да знае, че черногорци са въвели еврото самосиндикално…. Не се наложи да теглим и продължихме.

Тук някъде на ГоПрото му умря батерията, това е последната снимка с него:

Около Подгорица имаше малко повече трафик, но бързо се измъкнахме. Нещо ме гризеше… Подминахме една много добре изглеждаща кръчмица…. Язък, после я има друга, я не… В един момент – пътя затворен. Какво? Ами в 13:00 ще го отворим, извършват се строително ремонтни работи.. Ако бързате, се върнете в Подгорица и гонете пътя към Петровац. Ама това е …. Знак свише, да се върнем на кръчмицата и да изчакаме да отворят пътя.

Та така стана пак бедата…

Много приятна кръчма, бирички и салатка и малка порция мешана скара… Много прилично…. Дори пеперудите се навъртаха около бурето…

Така с триста зора дочакахме пътя да бъде отворен. Заредихме гориво, а в далечината се виждаха останалите далеч зад гърба ни планини..

Трябваше да наваксаме забавянето. Пътя до Цетинье беше първокласен и бърз, но от там минавахме направо към Котор, тоест – накриво…

Нагоре пътя беше много спокоен и приятен. В планината имаше пожар. Завойчетата нагоре се виждат.

И започнаха да се показват страховитите гледки – заливът на Котор от високо. А са страховити, понеже имам страх от високо.

Следва спускане с фиби, надписани 25-та, 24-та… изведнъж, когато останаха само 9 и свършиха.. Още ми липсват последните. Някъде се загубиха. Излязохме на главния път за ферибота, щяхме да обикаляме залива на връщане, сега трябваше да се търси къмпинга, където щяхме да нощуваме.

Porto Montenegro и ферито:

Капитана нещо се хвана да си играе с параходчето.

И пристигнахме в Херцег Нови.

Намерихме къмпинга, който си бяхме набелязали, обаче греда – опънат синджир и знак – Не влизай! А сега де, а пишеше че работи в сайта… На табелата има телефон – звъня, отсреща не говорят чужди езици, с ръкомахане се разбираме криво – ляво – влезте, настанете се, по-късно ще дойде човек, че сега е на работа. Влезнахме, разгледахме, чудехме се, палатка ли да опъваме, или ще може да ни отворят някое от бунгалата, след като почна да се стъмва, решихме да опънем палатката.

Точно се подреждахме и дойде някакъв мъж, каза, че не работи къмпинга, че няма вода, че може да останем и ни пожела лека нощ… За без пари толкоз. Начесах си крастата и наснимах всички екзотични видове в двора…

Бананов цвят с бейби-бананчета:

Поразходихме се, взехме си биричка… Пристанището:

Беше хладно, та смених биричката с коняче по едно време… Дъра бъра, планове, за другия ден планувахме Дубровник… и по леглата.

Общо за деня 228 км.

Ден 5 – сряда, 5-ти април 2016

На сутринта кафета, събиране на багажа и към Дубровник.

Първо обаче се влиза в Хърватска. Без грижи. И табели – внимание – свини. Да де, така е. Знаем се.

В един момент се откри гледка. Дубровник.

Пред стария град лесно намерихме безплатния паркинг за мотори. Ами брони, якета, каски, чантата на резервоара… Носете си ги – ни посъветва човек на паркинга. Уффф….

Много бързо се обезбирихме с всичкия този багаж, жегата беше голяма…

На пристанището седнахме да компенсираме, но при цена 9 евро за чаша наливна бира не се заседяхме за повече… Много комерсиално туристическа атракция е Дубровник, което засенчва впечатленията от архитектурата и красотите.

Нарамихме си багажа и по краткия път към мотора. Натоварихме се и по познатия обратен път към Котор. На излизане от новия град от дясно забелязахме мото-кафене и естествено спряхме. .

Побъбрихме си с домакина и някои посетители – откъде идвате, къде отивате.. и потеглихме.

Следва Которския залив. Много магично място, невероятна красота.

Обиколихме го целия – не взехме ферибота този път и определено това е по-добрия вариант, ако има време човек. На излизане от залива се открива гледка към планините, откъдето се спуснахме вчера.

Хванахме бързия път през Будваи остров Св. Стефан, които заснехме само отдалеч и отново влезнахме в Черна гора.

Близо до разклона за Подгорица мернахме пак някакво мото заведение. По някаква случайност беше Мото-пицария. Е как пък баш на обед и все на нас ще се случи….Поръчахме си мото пица и ципура, другото е де-жа-вю….

Наздраве!

Натежали продължихме по пътя – идеята беше да минем пак покрай Шкодренското езеро, но от другата му страна и по крайбрежието до Албания, после Шкодра, Дуръс, Берат и към Македония. Около Бар някъде трябваше да търсим място за нощувка.

Личеше си че още не сме в активния сезон, почти всички хотелчета не работеха още. Също и къщите, които предлагат стаи още не предлагаха… Отправихме се към един къмпинг, който си бяхме сложили като точка, дано там ни се отвори парашута. Utjeha-Bušat е градчето, някаква утеха беше и за нас, че ще намерим място за спане…

Спуснахме се по стръмните улички към морето, където трябваше да е къмпинга. Но на завоя преди плажа видяхме табела – давам стаи и беше отворено. Завряхме се на паркинга и спряхме – пред нас имаше някакви хора, слизаме, а те ни гледат стреснато..

– Търсим място да пренощуваме?

-Ми, нямаме стаи, не сме отворили още,- казва единия чичо. До него една жена, нещо се разговориха и казва – Може да останат при мен, – казва тя. Добре, ама къщата и била някъде нагоре, не знам къде.. А и не можем да я метнем до там…. Чичо номер едно – Карайте след мен, аз ще я закарам домакинята и баща и (чичо номер 2) и ще ви покажем. Ако ви хареса – оставате. – ОК, съгласни.

Тръгнахме след колата по уличките на горе и накрая спряхме пред голяма триетажна къща с двор, гаражи, навес, плъзгащ автоматичен портал. Мушнахме мотора под навеса до стълбите, домакинята (леля Севда) ни заведе до голяма стая с баня, кухненски бокс и огромна тераса с изглед към морето. Покани ни след като се настаним да и идем на гости на горния етаж.

После пихме по бира на терасата и се качихме при Севда. Пихме по едно и си побъбрихме – основно на немски, оказа се, че лелята живее и работи във Виена, къщата я е построила с парите от гурбетчийството, но се прибира рядко само за почивка. С нея живееше баща и (чичко номер 2, по-скоро дядо).

Наскачахме първо на банята, че след последната нощувка в безплатния къмпинг без вода и жегите из Дубровник се бяхме сготвили в собствен сос вече..

След като уважихме домакините си слязохме в боксониерата и довършихме коняка.

За деня няма и 220 км.

Ден 6 – четвъртък, 5-ти април 2016

Сутринта кафета на терасата, събрахме багажа, едвам събудихме Севда да ни отключи портата и да кажем – Довиждане!

Приятно, спокойно криволичещо пътче до албанската граница, после към Шкодра започна да се оживява. От там към Ляч, Бурел, Булкиза, Дебър и Охрид. Това беше плана.

Тунелче:

Пътя до Ляч беше познатия път от Дуръс, по който вече бяхме минали. Оттам нататък се влизаше през планините към Македония по планински път с доста завои, не отлично качество, но достатъчно добро. Виеше се покрай язовир, на едно място спряхме да компенсираме запаса с течности и да щракнем по някое фото.

В Бурел се завряхме да търсим магазин за тютюн, че нали си бяхме наумили да си вземем за вкъщи. Бързо намерихме, взехме си едно кило фино нарязан добре миришещ тютюн за бясната сума от 8 евро и продължихме нататък.

Пътя от Клос нататък беше в по-лошо състояние, изграждаше се нов път в страни и този беше занемарен и напредвахме бавно.

Това определено е най-бедната и изостанала част на Албания, техния северозапад… Колкото повече се приближавахме към Македония, толкова повече се засилваше мизерията.. Тук някъде мотора отново ни направи номера със загасването и после отново така от нищото – палене…. Хмммм…

Когато вече получавахме силни сигнали за нужда от хапване, по закон божи попаднахме на кръчме. Настанихме се и зачакахме да видим какво ще ни предложат.

В страни имаше вада с рекичка и пъстърви, и клетка с мечка.

Младеж донесе по бира и не се нае да ни обяснява менюто. След малко дойде едно бабче, стопанка, собственичка, готвачка и всичко, и започна интересната част. С ръкомахане успяхме да си изпросим по прясно хваната от вадата риба и нещо, каквото бабата прецени за гарнитура за останалите ни албански леки, като предвиди и по още една биричка. Готово, съгласи се бабата и изчезна. От време на време се мяркаше – с кепче, за да хване рибите, с купа домати и краставици от градината, да ни покаже дали ги харесваме. Донесе салатка, донесе ориз. Започнахме да кълвем, че бяхме прималели вече от глад. След малко дойде и същинската храна.

Всичко си изядохме….

Тук дойде трогателната част. След кратка реанимация решихме да си разчистваме сметките и да тръгваме. Махнахме на бабата, тя долетя светкавично. Връчихме и всичките ни останали леки – няма и 12 евро, тя ни върна половината и каза – ОК. – Как ОК бре, на ти ги всичките, за какво са ни, след малко влизаме в Македония, а и нали такава беше уговорката? Ние и ги бутаме в ръцете, тя ни ги връща… Така няколко пъти и накрая Румен и ги мушна в джоба и тръгнахме към мотора. Бабата ни настигна и ни даде пакетче дъвки Орбит. Стоя до нас докато обличахме бойното снаряжение, което се случи като на забавен кадър, че така се бяхме натъпкали… После прегръдки, разплака се, като се качихме на мотора ни маха дълго, дълго, докато изчезнахме след завоя… Много готина баба. Почувствах я като моята баба… Пак ще се върнем там.

Кръчмето се намира тук: цък, това в горичката, по-невзрачното. Ако някой мине от там, да носи много здраве на баба.

Оттам нататък бързо стигнахме до границата, после Дебър, всичко все повече напомняше на нашенско… Започна да ни обхваща носталгия, че сме към края на пътешествието, а и най-интересната му част несъмнено беше вече минало.

Не спирахме в Дебър. На една отбивка при Джепище , направих една снимка на езерото погледнато от юг. Пътя продължава все покрай язовири и реки и така почти до Струга. Оттам без да се мотаем хванахме към Охрид, където се завряхме на пристанището и кой бира, кой сладолед, кой бира със сладолед…

Имахме ориентировъчно идея къде да си търсим подслон през нощта, след Билянините извори в махалата в дясно от пътя ни бяха казали, че има много къщи, където дават стаи. Имаше и къмпинг на езерото, но времето беше в унисон с настроението, а и разликата в цените не си заслужаваше разпъването на палатка за една нощ.

Завъртяхме се покрай въпросната махала Рача, пътя там е двоен, тип магистрала, та за да може да влезем трябваше по надолу да обърнем. Почнахме бавно да се движим и да търсим табели за стаи, но където имаше такава, нямаше жива душа… Пред поредната къща, спряхме и докато се чудим има ли признаци на живот или не, до нас спря кола и ни свирна.

– Што барате?

– Нищо не бараме бре, търсим си стая за нощувка, тука пише че дават стаи, ама няма никой…

– Чекай… Звънна на някой, и вика – бе тая къща е на братчеда, мъ него го нема, ако искате – елате при мен.

-Нет имаш ли?

-Имам.

-Идваме.

Стаята беше на последния етаж, винаги става така, ако решим да сваляме и някой от куфарите….

Стаичката прилична, с баня и тераса, понагласихме се и таман да седнем да пием бирата на терасата, викам на собственика (Благо), – Благо, кажи паролата за нета. – Нема нет, вика той. – Еее, нали каза, че има? – Паролата е нема нет бе… – Аааааа….

Отворихме си по бира, заровихме се из нета и я, Стефан се тагнал от Струга. Че то това се вижда от терасата. Я да го видим какви ги върши. Чуха се с Румен по телефона и се разбраха сутринта на изворите, да си перат чорапите.

През това време се донесе домакинът Благо, с каничка ракия, чашки и купа салата. – Да почерпя, че съм именник, днес е Благовец тук. – Е а честито! Румен извади Болярка от куфара – Ето да пробваш една българска бира, минала почти 3000 км, по случай празника! Още имало от тези бири значи, а аз се чудя, защо толкова тежи пустия му куфар…

Наздраве за Благо!

Изпихме каничката за здравето на домакина ни, побъбрихме и това беше за днес.

За деня 280 доста криви километра.

Ден 7 – петък, 6-ти април 2016

Деня почна обичайно, кафе на терасата, снимка с нов модел македонска антена…

…второ кафе и айде да се махаме. Щяхме да се чакаме със Стефан на изворите, нали…

Както споменах, пътя е нещо като магистрала и за да минем отсреща, където са Билянините извори, трябваше да се върнем до града и да завъртим на кръговото. А в центъра му – бензиностанция. Е ние бензин си имаме. Обръщаме и на няма и 50 метра е отбивката за изворите. Завиваме и мотора изгасва…. Помните ли, че на няколко пъти се случи , мотора да загасне, или да не иска да запали, и след малко пак толкова магически – пали и всичко е наред. Да, ама не. Не и тоя път… След известно време мъчене решаваме да се върнем на бензиностанцията с бутане и да напълним резервоара, та току виж се оправил. Бутанье на слон по нанагорнище… Е добутахме го. Стефан се обади че ни видял, какво става? Обяснихме и пробвахме да запали, ама – НЕ! Ще се разглобява. Заподозряния – горивната помпа. Цел на занятието – да и се направи байпас, че горивото на самотек да си влиза и да може да се приберем.

Добре че си носим всички необходими инструменти за всички налични болтчета. Целия багаж – долу и коня остана по скелет.

Байпас на помпата и готово – запали. Оттук нататък ще трябва да се движим с над 50% резервоар. Но ще се движим.

Отново обличане на коня и качване на всички багаж. Стефан минаха, снимаха ни и заминаха, нямаше какво да ни чакат, нямаше някакви драми и не се налагаше да им губим времето повече, че път ги чакаше. Щяха да ходят до манастира в южния край на езерото, през планината и после към Кавадарци.

След като се натуткахме и поизмихме от мото-ремонтната дейност, се отправихме повторно към изворите.

Титаник – оригиналът.

Биляна нещо си переше.

Това беше.

През Охрид минахме съвсем целенасочено – банички с айран.

Хапнахме по една и към вкъщи. Покрай Битола минахме по околовръстното. Към Прилеп решихме да долеем бензин, че да не стане сакатлък.

И изненада. Пак тези. Стефан и Пламен.

Карахме след тях известно време по пътя към Скопие, не помня къде ги загубихме от поглед. Пътя беше гаден, нарязан асфалта с цел полагане на нова настилка на лентички, гадни коловози, които повличат гумите и не се знае кога гумите ще тръгнат в различна посока от тази на мотора. Та по-лекичко и така до магистралата. Преди Скопие пак спряхме за доливане и почивка на сянка.

Снимахме го този щрък, който си мътеше спокойно.

и … странен знак. Дамска тоалетна?

Наближавахме БГ, а още не бяхме яли нищо от охридските банички насам. Покрай Крива Паланка не си харесахме място за спиране, наближавахме Гюешево а още не бяхме яли нищо от … баниците.

И токава го видяхме. Кръчмето. Като на картичка…

Наздраве!