Истанбулиада
или инструкция как да разгледаш 100 неща за по-малко от 24 часа
По традиция в началото на септември се провежда офроуд събора в Приморско. И както в последствие ще се окаже, Приморско и почивните дни в началото на септември са комбинация, която е дала началото на не едно или две пътешествия. Всичко започна с няколко приказки на маса от рода на – Ей къде е Лозен град (Kirkleri), хората ходят на пазар за един ден! – Ама нямаме излишни пари да се шляем по пазарите, а и в Истанбул например има и история, култура…а ние се нуждаем много от нея :), е какво като е по-далече, ще станем по-рано и така взехме решението.
Станахме по тъмно, набързо пихме по кафенце и газ към Малко Търново.
На граничен пункт Малко Търново цари някакъв собствен порядък, или по-скоро безпорядък. Нищо общо с преминаването на който и да е друг граничен пункт. Особено в турската му половина – оставяш си превозното средство където мислиш, че е най-голяма вероятността да го намериш непокътнато и влизаш в една постройка с безброй гишета и опашки. Кое след кое е и за какво е никой вероятно не знае, а и опитите да се ориентираме бяха безсмислени. Подаваме си купчинката документи някъде, ако не ни ги подпечатат ни ги връщат, иначе пак ни ги връщат де, преминаваме следващото и точно когато си мислим, че сме минали всички възможности и се връщаме при мотора, митничар ни връща да търсим нгишето, което сме пропуснали. Ахаааа, къде се е скрило, изчакваме си реда, снабдяваме се с всички печати, мятаме се тръгваме към последното препядствие – бариерата. Подаваме ухилени документите и чакаме да я вдигнат но… греда! – Ти, с мотора, върни се сега само ти с мотора за ненамсико до горе до постройката. Румен се връща, аз пуша нервно до бариерата и си задавам екзистенциалния въпрос – Къде сгрешихме?
Минават 10-15 минути, Румен се връща.
Одобряват ни да преминем в Турция. Ура!
Пътят е хубав и бързо напредваме в първите часове на деня. От Къркларели (Лозенград) продължаваме по второстепенния път покрай планината, тъй като категорично избягваме магистралата. В Пинархисар спираме за по дюнер или по-скоро сандвич…
След Сарай забиваме навътре в планината и се радваме на спокойствието, встрани от жегата и прахоляка… За кратко.
Заобиколени сме от нанотехнологии!
Вече към два часа след обяд, след Боялък, сблъскваме с нещо, което никой не е очаквал… В последствие се запознахме с плановете на това грандиозно нещо –
Новото летище на Истанбул
Грандиозен строеж, багери и камиони безброй, като мравки… Ето от тази сателитна снимка може да стане ясно за каво става дума – страхотия.
Багерите са един до друг:
Пътя беше сравнително скоростен, но страшно прашен и камиони, камиони, камиони, натоварени с пръст и камъни…
Бях си вдигнала слюдата на каската заради горещината и разчитах само на тъмните очила да ме пазят. Изпреварвайки поредния камион нещо ме удря по бузата зверски. Сигурно камък хвръкна от гумата на камиона. Стиснах зъби. През следващите 40 и няколко километра си спомням само болката, която ставаше все по-силна.
Стигнахме Истанбул
Сръчках Румен да търси някоя бензиностанция да намеря нещо студено да си сложа на бузата. Точно срещу небостъргачите намерихме такава. Взехме по сладолед, свалихме каските и Румен огледа щетите на бузата ми. Огромно жило с част от дупе на стършел все още си седеше забучено там…. Махна го, сложих за малко сладоледа на бузата, после в корема и продължихме. Гледката от бензиностанцията:
Трафика в Истанбул е неописуем.
Каквото и да правиш, свиркай. И се пази от всички свиркащи, и те нещо готвят…
Предварително си бяхме нахвърляли следния план – хотел, преобличане, трамвай, забележителности, трамвай, спане, трамвай, кораб, трамвай, хотел, мотор и отново към Приморско.
Малко велосипеди има тук:
ДжиПиЕса ни заведе до района, където си бяхме набелязали хотел. Оставихме бабата да почива. Преоблякохме се и тръгнахме на парадната обиколка. Деца се бяха покатерили на мотора да се снимат – добре, че го вдигнахме на централната стойка, че не ми се мисли ако падне това прасе…. може и щети и жертви да има.
Запътихме се към трамвая. Шляейки се решихме – ще ходим пеша и ще разглеждаме.. А, и биричка ще си вземем. Че то туризмът е хубаво нещо, само ако не беше ходенето….
Следващите снимки съдържат твърде много захар, моля хора на диета да ги прескочат…
Такива обувки искаше Румен, ама … малко скъпички идваха…
Градската лудница си е типичната за Истанбул…
И първите признаци на култура:
Навсякъде огромни байраци и джамии.
Минахме напряко през Капалъчарши, хем да го видим, хем да съкратим маршрута.
Зяпайки наляво и надясно, неусетно стигнахме до центъра на събитията – площада и парка Султан Ахмед и едноименната джамия. След тях следваха Св. София, двореца Топкапъ, Босфора и моста Галата, окъдето стигнем и за каквото остане време….
Това определено е по-впечатляващата част на града.
Дворецът или по-скоро паркът Гюлхане – Gülhane Parkı. Спестихме си влизането в двореца – беше късно, а и не бехме взели резервни крака за там…
За някои чай, за други …. пепси.
Графити по турски:
Морската гара при мостът Галата – ферита, корабчета за разходки, печени кестени и навалица – от всичко имаше..
Слънцето беше залязло и вече в сумрака се опитвах да изкарам някой читав кадър, така че фотографа е виновен само на 50%…
Разходихме се до средата на моста по долната алея с многото кръчми, на връщане от другата страна си харесахме едно ресторантче, като вкарахме по няколко бирички с рибата на деня….
…..и уморени се изнизахме бързо към трамвая и след това в хотела.
Най-размазаните снимки като за финал на вечерта…
Сутринта рано се размърдахме. Още дремейки тръгнахме да свършим плановете за сутринта, че в 12:00 трябваше да освободим стаята.
Рано, още се развиделява:
Това шаренкото от снощи, което не стана на фокус:
Дори котките спяха…
Първата ни работа беше да намерим феритата до азиатския бряг и да направим екскурзията с корабче по Босфора за 2 лв. на калпак (организираните екскурзии за по 35 евро на човек и екскурзовод не ни впечатлиха с нищо, освен с цена..).
Газ на трамвая, котката продължи да си спи..
И на ферито:
На нещо такова се возехме и ние – градския транспорт между двата бряга.
Ей там някъде на долния ред ресторантчета хапнахме снощи..
Момината кула – Kiz kulesi
Турската легенда е следната: Момината кула е наречена така на дъщерята на султан, който безумно я обичал и правел всичко възможно, за да се чувства тя щастлива и безгрижна. Веднъж обаче ясновидец предрича, че въпреки всичко девойката ще умре, точно като навърши 18 години. Султанът незабавно се разпорежда на острова да бъде построена непристъпна кула, задължително преди дъщеря му да навърши 18 години. И веднага след завършването на строителството премества девойката, за да я предпази от възможните причинители на смърт. В деня, когато принцесата навършва 18 години, султанът ѝ изпраща кошница с плодове. Когато обаче девойката поема в ръце кошницата, от там изпълзява отровна змия и смъртта от ухапването става неизбежна, както предрича ясновидецът.
Според друга легенда, която предлага още един епизод (с щастлив край), девойката е спасена от красив принц, който веднага изсмуква змийската отрова от раната и по-късно заслужено получава ръката на принцесата.
Това разбира се, е от Уикипедията, има и други версии…
Азиатския бряг
Имахме по цигара време на него, малко снимки и пак на същото корабче да ни върне обратно в Европа.
Не знам откъде извадих тази муцуна- специалната ми азиатска физиономия…
Поморие… това ми е познато, коняк май беше…
Трафикът е много голям, как не се блъскат – нямам идея.
Някаква арт-инсталация е това. Сградата е на художествена галерия за модерно изкуство. Мислех, че е нещо, свързано я с математика, я с химия…
Вече на твърда земя, трябваше с бърза крачка да се придвижим през града.
Завряхме се в Капалъчарши
Взехме си дъска за табла/шах (след страхотен пазарлък между Румен и търговеца, беше договорена цена около 10 пъти по-ниска от първоначалната) и се забързахме да освободим стаята. Измъквайки се от града, отново минах на варианта – скапани снимки със скъпа екшънкамера. Добре, че беше взета само на заем…
Измъкването от града беше много по-тегаво от идването – избрахме маршрут покрай морето, който се влачи надлъжно на града и на практика 50 км си караш градско в истанбулски трафик, докато най-накрая се отклонихме към Çerkezköy.
Всички кадри са снимани в движение, това ми беше първия експеримент с екшън камера да правя снимки в движение, само дето камерата не беше правилната – доста изкривяваше времето и пространството, но за сметка на това качеството не беше добро….
Както си пътувахме скучно и безгрижно, напечени от слънцето и нещо почна да ми пари на лицето и да ми люти на очите и носа… Ама много люти… Сръгах Румен – същото. А? Бързо се осъзнахме – в най-дясната лента имаше непрекъсната диря, широка половин метър, някаква вряща киселина…
Все по-нетърпимо почна да става положението, камиона, който я е разсипвал на места е изпреварвал и дирята минаваше и в съседната лента. Румен се мъчеше да заобикаля, лютенето на очите беше много силно – аз бях ги затворила, ама той как караше – не знам… Затрудняваше дори дишането… На един светофар свърши всичко -пушеци, голяма вряща локва, пожарни… докато светне зелено едва изтърпяхме и с газ избягахме. Пред пъврия възможен супермаркет спряхме, взехме си по бира в кенче и седнахме на сянка да оправим дишането. Лицата ни бяха почервеняли като изгорени. Това само от парите във въздуха.
Една бира не стигна
На късното следобедно слънце скучаех и се чудех какво да снимам…. Камила..
Вече се стъмваше, когато стигнахме ARAS Restaurant – рибно ресторантче, на 15км. преди българската граница. Това върху топ-касата ми е таблата, не е отхвърчала по пътя.
Вечеряхме някакви рибни неща, които не блестяха с качество, и по тъмно се вмъкнахме в България. Вече и не помня, по кое време се довлякохме в Приморско, но всички се бяха вече понапили, някои дремуцаха по масите..а аз едва не си отрязах главата на някакво въже, опънато между палатките, докато Румен слаломираше с мотора в гората…
Пияници… все пак беше събор!
Толкоз от първата ми среща с Азия, макар и за по цигара време. 642 км на мотор, пешеходенето не сме го засичали, но краката ми мислеха, че може да са повече. Общо два дни.
Наздраве!
Посетете и сайта ни – ВиаДиагоналис за алтернативни пътешествия и нестандартни маршрути..
