2015 Europe Tour – част 3

Из Адриатика

Все още понеделник, 27.07.2015

След като напуснахме Алпите, се качихме на магистралата при Brescia. Пълен шок, след приятните криволичещи пътчета да се нахендриш в италианска магистрала… Два реда плътно камиони, често и в третата лента изпреварва по някой. Толерантността на шофьорите рязко падна още с преминаването в Италия, а след слизането от планините направо премина в наглост. Свежият хлад и чистият планински въздух останаха в историята… Жега, смрад…. Нищо интересно по пътя и рано следобед бяхме в къмпинг Rialto, близо до Венеция. Настанихме се, опънахме палатката, натъпкахме я с багаж, вързахме коня да пасе и седнахме на по биричка в заведението на къмпинга.

Взехме си от рецепцията билети за автобус, който спира буквално пред входа на кампа и щеше да ни заведе във Венеция. Минавал на всеки 20 минути. Кацнахме на спирката и зачакахме. След като  минаха поне 3 пъти по 20 минути, минаха какви ли не автобуси, само не и номер 19. На спирката се напълни навалица, чистокръвни чернокожи с огромни сакове с хляб и туристи. По-късно ми се избистри за хляба…

Вече се чудихме доста сериозно защо не си отидохме с мотора до града, рейс нямаше повече от 40-50 минути и о, воала, ей го най-сетне. Натъпка се до горе подобаващо, добре че бяхме само за 3-4 спирки….И рейса вече е по мостчето към града. Нетърпеливи сме…. Голямо корабче стоварваше туристи на пристанището.

Изсипахме се на Piazzale Roma към 17:40 и сега накъде….  Тръгнахме по този мост (Ponte della Constituzione) … стигнахме до средата… Много навалица бре, я дай обратно и по другия… И се почна едно ходене, зяпане, снимане… Първата гондола от близо беше голяма радост… по-нататък вече ми омръзнаха.

Машина за паста, професионален модел.

И всякакви видове и модели пици. Пред многобройните ресторантчета, седеше келнер (или не знам каква длъжност заема всъщност) който дърпаше туристите да влезнат вътре с всякакви оферти. Чак досадно… Малко като в Истанбул. Навсякъде търговци, които ти завират неща в ръцете, да си купиш…. какво ли не… И прочутите произведения от венецианско стъкло по витрините на много от магазинчетата.

Обикаляхме успоредно на Canal Grande, като на моменти се завирахме между сградите да видим там ли е още и да направим малко пози, чупки и стойки.

Катастрофа с гондоли:

   

Долазихме до площада Сан Марко таман за вечерното наводнение.  

Водата почна изведнъж да извира от плочките и да се покачва… до един момент можеше да се прескача вадата, но в един момент и сервитьорите на заведенията се оборудваха с ботуши и стана ясно, по-добре да сваляме сандалите, иначе може и да не изсъхнат до другия ден….

Грабвайте сандалите в ръце… Нападаха ни всякакви елементи, ръсещи хляб с уговорктата да ти съберат гълъбите на главата да се снимаш… Е, а нема нужда…

Тук някъде бяхме вече на края на пешеходните си сили и трябваше да се взимат мерки. Взехме по пица с бира, но положението стана още по-тежко. Във Венеция след 19:00 часа няма работещи тоалетни, освен на заведенията, които обаче са само за клиенти….  Събрахме всички наличен ентусиазъм и вече по тъмно стигнахме до автогарата, където чакахме ненамсиколко време автобуса, дето беше на всеки 20 минути. Напълно гроги се изсипахме в къмпинга, пихме по бира и се трупясахме.

Общо за деня, 318 км. на мотор, 16 км. с автобус и 6 км. пеша.

Вторник, 28.07.2015

Опаковахме катуна, натоварихме и полека – лека потегляме. Днес не ни чака почти никакъв преход, от Венеция до Opatia – Хърватска през Trieste е не повече от  200-220 км. Почти до границата с Хърватска е магистрала, после първокласен път, така че доста бързо щяхме да стигнем. Бяхме набелязали и къмпингче, в което да отседнем, координатите вече му бяха въведени в GPS-а. Пихме по кафенце – две, докато каките бършеха масите на заведението на къмпинга и сърдито-сънено си мърмореха нещо…

Растителността беше определено средиземноморска, маслини и пиния покрай шосето. За нула време по магистралата бяхме при Триест и скоро след това на границата със Словения. Най-накрая малко спокойствие. В Италия определено си е изнервящо да пътуваш, особено по натоварените пътища. Заредихме на едно OMV, оказа се че имаме само първокласни пътища и няма нужда от винетка за тези има – няма 30 км….

И „Добре дошли в Хърватска“.

По едно време вече се поразсъхнахме от жегата и сухия въздух, та трябваше спешно да се обирим, та се възползвахме от любезната покана „Welcome bikers“ на DON Permani и спряхме за почивка. Разочарование, набързо си изпихме бирите, едвам дочакахме да ни вземат сметката и  на бегом се изнесохме, оси нападаха отвсякъде, имаше дори попадение…

Спускахме се към Opatia и вече замирисваше на море все повече и повече. Предварително си бяхме набелязали къмпинга в Icici – къмпинг Opatija – Icici. Много добър 5.

Набързо сглобихме къщата и айде на морето. Трябваше да сменим някой лев, такова де, куни, да си купим обувки за джапане из адриатическо море и най-важното, да възстановим водния…. бирения баланс на организъма.

Интересно бе, че на никой от банкоматите по пътя, на които попаднахме ( ни в Швейцария, ни в Хърватска ни… къде ли не пробвахме…) нямаше опция да си провери човек наличността по картата, което си беше силно неудобно.

След като свършихме битовите задължения, си взехме бирички от магазина и се друснахме на брега.

Изпихме кенчетата, уважихме и морето и взехме че огладняхме. В съседство кръчмичка, съвсем близо до пристана където изкарваха рибата с лодките. Противно на логиката си поръчахме не пържоли ами – „Какво прясно морско има?“ „Дайте и от двете“. Лигни на жару (калмари на скара) и мешана прясна риба. И две големи Ожушко, аааа, айде да са четири.

   

Като се наядохме, стана време за почивка, опънахме се на шалтетата на полянката пред палатката, кроихме планове къде ще ходим и взехме мерки за редуциране на багажа – Шишето с коняк тежеше – елиминирахме го. 

За деня – 218 км.

Сряда, 29.07.2015

Канехме се да останем повече от една вечер някъде по морето, може би на следващия къмпинг.. По магистралата до Zadar, после покрай морето. Тук вече се пътуваше се бавно, доста трафик, много населени места. Към обяд без да си даваме зор бяхме в Biograd na Moru и спряхме за подкрепление. Хапване, по биричка, малко лежане, малко баня, на море сме все пак….

И продължаваме в горещината все по на юг. Жегата беше голяма, пейзажите основно камъни, маслини а из курортите палми.

За колекцията кръгови….

Стигнахме Sibenik.. кратко пазарче в супермаркет Plodine, да си подсигурим вечерята и започнахме да се оглеждаме за къмпинг. Жегата направо ни беше изпила силите…

Имаше два къмпинга в Zaboric, завряхме се, много шашаво населено място, стръмни тесни улички, еднопосочни, няма къде да се разминеш. Единия „къмпинг“ беше в двора на някаква къща, буквално. Фраш…. Стопанина вика – ей тук има място бе! – Къде? – Пред тоя кемпер! Е да, ако тия от кемпера обещаят да не влизат и излизат, че мястото беше квадрат и половина баш пред вратата… ай мерси…

Другия къмпинг беше нещо подобно на първия, само дето беше до брега. Махаме се…

На на юг брега не беше толкова стръмен, морето беше близо и имаше признаци, че ще има къмпинги наблизо… А дано, че изгинахме и силно се бяхме обезбирили…

И след залива – воала, това е нашето място. А дано има места!

Чичото, който ни посрещна, се стресна явно от вида ни… „- По принцип е пълно, ама ще ви сместя, че ми е жал кат ви гледам…“  Намери ни местенце на първа линия долу до морето. Набързо опънахме колибата и айде у морето!!! Поплувахме, водата беше разкошна. Пихме по бира на терасата на заведението, възползвахме се от нета да научим последните клюки и по леглата.

Къмпинг Tomas, много добър. Ако не бяха цикадите. Които бяха навсякъде в тоя сезон…Единствената причина да не го ударим на плаж за още ден-два тук.

За деня, 391км.

Четвъртък, 30.07.2015

На сутринта вече бяхме категорични, че тук няма да останем повече. Неспиращото пилене на цикадите беше прекалено досадно. По две кафета на сутринта, събиране на полу-изсъхналото пране и он дъ роъд.

Виждате ли го самолета напред, на фона на планината?

При Split забихме навътре, отдалечавайки се от морето, в посока Босна и Херцеговина. Гонехме Сараево.

Това не е Адриатическо море, това е Бушко jезеро в Босна.

В първия по-голям град – Livno, спряхме да сменим куните. Оказа се че не е нужно, може просто да ги похарчим. Купихме си хляб, седнахме да пием по бира. Бяхме попаднали на точното място. Австрийски джипки и немскоговорящи люде, рокери. Заприказвах един – да даде акъл за най-добрия път към Сараево. Австриец бил, не знаел. А кой е местен? Един батко се изпъчи – Аз! Упъти ни, представи си групата – Vukovi от Livno, имали мотосъбор – Motorijada, този уикенд, ще останем ли? – Не, пътуваме си към България, другия път!

Пътищата едни хубави, пълна изненада…

  

След Bugojno прехвърлихме някакъв баир и стана време за по малко почивка…. Малка бира, две с малка плескавица, две… Оказа се че сме били на метри от Дървения град на Костурица – голяма грешка на навигатора. Нищо, пак ще отидем.

След това по необясними причини снимки няма. Дори и от Сараево, където съм сигурна, че снимах… След Сараево, преди Pale, табела – Република Српска. А, тия нещо са се объркали, къде тук Сърбия, още не сме стигнали Вишеград… Оказа се, Pale е сръбски, нищо че е в Босна. Там някъде намирихме крайпътно хотелче прилично, спазарихме се за нощувка, от вечеря не се възползвахме, плескавиците още ни тежаха. Пихме по две бири, качихме багажа в стаята и стига толкова за днес.

За деня: 300км.

Петък, 31.07.2015

На сутринта – дъжд из ведро. Пихме по кафе, чичото дето играеше сервитьор, рецепционист, мениджър и може би готвач и санитарка, сервираше ракия на съседните маси и ни гледаше с умиление… – Къде сте тръгнали, да ви сипя по една ракия, я гледай какво време е? – Ааа, не! Допиваме кафетата и тръгваме, че път ни чака. Мислим да стигнем България днес. Времето по-напомняше за  края на октомври и дори ноември.

Допихме кафетата, навлякохме дъждобраните и айде.

   

Мостът на Вишеград. Още малко и сме в Сърбия. Дъждовно през по-голямата част от сутринта.

 Босненско -Сръбската граница – Варище. На 500 метра преди нея – магазинче със стоки от първа необходимост. Бира, цигари, хляб, тел. Да изхарчим конвертируемите марки, взехме разни бири и половин стек червено Малборо. Изненадващо много приятно и …. произведено в Швейцария. Докато почивахме пристигна един дядо с РК1, взе си  бира и се заприказвахме, кой от къде, какво що. Къщата  му била горе на баира в Босна, училището – в Сърбия. Трябва  паспорт, виза… Питаме го – защо  е тая граница? Отговор: Защото моя бог е различен от твоя бог. Твоя бог иска ти да си добре. Моя бог иска да ти е зле. А де?

Айде в Сърбия. До Чачак нищо интересно, само газ. След Чачак спряхме за по една супа.. Интересно тук вече нищо не съм снимала…  След това като се лепнахме за една линейка, средната скорост рязко се вдигна и така до Крагуевац. Малко след това и на магистралата за Ниш. Трафика от гастарбайтери беше …. потресаващ. И в двете посоки. Вече към Димитровград, чувствайки се почти прибрали се решихме да не се мъчим повече, ами да се поглезим още малко. Забихме за Лукавица, малко село преди Димитровград, известно с … кръчмата Капица! Домашни ракии, плескавици, пилешки батак, урнебез, паприка у павлаци и бири Йелен. Бяхме подсигурили спането в отсрещната къща за гости. Цените – прилични, всички говореха български.

За деня: 530 км.

Дворчето и къщичката за гости. На сутринта стопанката направи по кафе, поговорихме си за добри стари времена, минало и бъдеще и айде към вкъщи.

Събота, 01.08.2015

Натоварен трафик по пътя и ужас на Калотина. Опашките бяха може би 20, от по няколкостотин коли всяка… С мотора се промушвахме между тях, но „любезните“ комшии правеха опит да ни бутнат с колите или да ни препречат пътя. Принудих се да слеза от мотора и минах напред пеша, Румен по мен с мотора…  Времето си беше както го бяхме оставили, жегата в 11 часа вече беше над 30 и .. градуси. Минахме. След по-малко от час си бяхме в къщи.  Общо пропътувани над 5200км за две седмици.  

НАЗДРАВЕ!