Румънско приключение

Romania

Ciolan cu mamaliguta

Transalpina и Transfăgărășan са два от най-привлекателните прохода в близост и само се искаше да намерим малко свободни дни и средства, за да ги връхлетим. Септемврийските празници се оказаха идеални за тази работа. За да не е твърде скучно, си набелязахме и малко други забележителности в този край на Румъния. За да имаме повечко време, отпрашихме веднага след работа в сряда (31 август 2016).

Още по светло бяхме във Видин. Намерихме си място за нощувка и се приготвихме за ранно ставане – идеята беше да се възползваме пълноценно от предстоящите дни. В града се вихреше годишния градски събор. Едвам устояхме на изкушението да се насладим на изпълнението на Весна Змиянац на живо ….. Пихме по няколко бирички с чипс, близо до хотела и бързо по леглата, пътешествието тепърва започва!

Ден 1 – 1 септември 2016

Ранно ставане, две бързи кафета на крак от уличен автомат и тръгваме. На Дунав мост 2 никой не се поинтересува накъде сме тръгнали. Следва скучен път през Крайова към първата ни точка – пещерата Muierilor в Baja de Fier.

Тъкмо пристигнахме и се оказа, че е време за обедната им почивка. Това ни принуди да вземем трудното решение – да се отдадем на пауза за по биричка с чорба де бурта (ciorba de burta), по-известна като шкембе чорба…

Много приятна, подобна на нашата, но с резенчета червена чушка и с хрян, вместо чесън… „- Явно заради Дракула са изпокрили чесъна в цялата държава“, констатирах аз и си поръчах още една бира…

Към 12 часа се качихме към входа на пещерата и точно на време – на всеки половин час отварят вратата и това беше момента. Екскурзовода каза една камара неща на румънски, от които разбрах само нещо за Фарадей и се почна обиколката. По-скоро дълго спускане по ниска пътечка, в по-голямата си част толкова ниска, че човек ходи клекнал. Като се стигне до някое интересно място, особено ако може да се изправи човек, групата спира с облекчение, екскурзовода светва осветлението, казва още някакви неща на румънски (вече не говори за Фарадей…) който си е платил, може да снима, който не – гледа да снима докато никой не гледа. „Стига сте се мотали, няма време“ – вероятно каза човека и пак почваме да пълзим по пътечката…..

Голям мазаляк със снимките, никакъв фокус, не знам от чорбата ли беше, или понеже не си бяхме платили… От друга страна щеше да ме е много яд, ако си бях платила за това качество.

В един щастлив момент излизаме навън. Най-сетне, че кръстовете ни нямаше да го понесат още дълго време. Дай да видим къде сме излезли, да се мятаме на мотора и да почваме Трансалпината. Да….. Това беше основния въпрос – къде сме излезли…. На около километър надолу по пътя. Върха на сладоледа – пешеходене с всичките дрехи и с ботуши по пътя към паркинга, където беше мотора под може би единственото силно слънце за деня. Накрая вече бяхме хвърлили водите няколко пъти… едвам се друснахме отново на масичката, където обядвахме преди около час и извикахме по нова бира, че предишните бяха изветрели.

Взехме си въздух, разхладихме се и хайде, че най-интересното тепърва престои…

Трансалпина – надясно

На превала – пазар, сергии, подминахме ги и спряхме при кръста за снимка. По нататък имаше още изкачване и още сергии.

Облаците препускаха и гледките бяха много променливи, но времето беше приказно.

Понеже не бяхме хапвали от доста време…. си взехме по една мекица с шоколад… уж. Всъщност беше някакъв странен лепкав кафяв топинг... Ама, яде се, май.

Ето ги къде са казаните с мамалигата!

Следва спускането:

Нататък пътя е не-толкова забележителен, вие се покрай един язовир, но на малко места се отваря гледка.

И качеството на настилката се влоши, а настроението се влоши от факта, че бензина ни е на привършване, а няма и помен от бензиностанция. Така в озъртане и напрежение стигнахме до първото населено място, което обещаваше решение на проблема. Намерихме бензиностанцията, кацнахме пред колонката и се огледахме… Пустош. Затворено. Опс… Питахме някакъв пешеходец за бензин, че ни куцаше малко граматиката на румънски.. „Ааа, след 5км“ и сочи по пътя. Караме 20км, спираме в някакво село – питаме – Бензин? „Ааа, след 5км!!!“ отговаря друг вежлив пешеходец. Брех, на тези май всичко им е на 5км. Караме още 30км, стигаме до главния път за Сибиу и Оооооо, най-сетне! Бензиностанция! На каква магия ги минахме тези последните 5км, нямам обяснение. Вече заредили смело подгонихме влака. Доста натоварен трафик хванахме на тази отсечка, но все пак беше работен ден, а целта ни беше точно такава – в работен ден, за да избегнем задръстванията по проходите през почивните дни.

Малко преди Сибиу завихме надясно към следващата цел – място за нощувка, близо до началото на Трансфагарашан.

В Авриг завихме надясно в посока планината с надежда там да се намери нещо като пансионче, хотелче, бунгалца. Имаше табели за няколко такива. Първото … бая скъпичко, вярно че беше тристаен апартамент с басейн ама чак пък толкоз. Следващото – пълно. И последното… ако тук няма, сме го закъсали – уморени, трябва да се върнем до Авриг и да търсим друга дестинация.

– Има ли места?

– Да!

-Уффф….

-А бира студена има ли?

Вече се стъмваше и оставихме снимките за сутринта, разтоварихме се, изкъпахме се, хапнахме каквото се намери в топкасата с малко от тайните запаси с домашна ракийка и по леглата.

За деня 457км.

Ден 2 – 2 септември 2016

На сутринта още по изгрев се размърдахме, нетърпеливи… Пихме по кафенце и разгледахме мястото – семейна ферма, много приятно местенце. Бяха ни дали бунгало – спалня с баня и тераса. Какво му трябва повече на човек. Неограничена топла вода в банята и парното работеше на макс.

Къщичката – изглед отпред и целия ни панаир.

Време е за черешката на тортата – Трансфагарашан

На превала имаше доста народ, но нищо в сравнение с това, което бяхме чували и гледали на снимки. Намерихме си място за паркиране и се качихме в стъклената пирамида, за гледка от високо към прохода.

Времето беше много променливо, ту слънце, ту тъмни облаци, но не заваля и кефа беше пълен!

От пирамидата се разкриваше най-пълна гледка към долината и завойчетата, а вътре – баба Меца!

Исках да се снимам с нея, но нещо беше спала накриво и накрая се сбихме…

И тук беше пълно със сергии с всякакви неща, манджи, сувенири и какво ли не… Туристите почваха да прииждат – все пак беше петък. За нас навалицата беше сигнал да се изнасяме. Предстоеше тунела и спускането от другата страна.

Веднага след тунела си намерихме местенце за някоя и друга снимка:

Препълнени с гледки и впечатления, голяма еуфорията ни тресеше. Прохода беше разкошен. Това трябваше да се полее, а и не бяхме закусвали….

Таман това се търсеше – Конакът на баба Меца!

А в менюто на баба Меца – мечешка храна! Наздраве!

След като се натъпкахме като мечки, не заспахме зимен сън, ами продължихме по пътя към покрай язовира към Curtea de Argeş.

Докато аз правех опити да снимам язовира между дърветата – неуспешно, Румен нещо се залягаше около Сахарата (Хонда Африка Туин). – Какво става? – Добре сме изпилили гумата по завоите. Че и централната стойка…. – Ми, големи прасета сме, ха-ха!

На стената на язовира, снимките се получиха:

Височко е…

След като се измъкнахме от прохода, спряхме за кратко в Curtea de Argeș да заредим с парички и захванахме отново посока север – североизток към Бран и Брашов.

Архитектурата започна да се променя:

Спряхме на Mausoleul Mateiaș, паметник на героите от освободителната война малко след Кампулунг.

Пътят беше планински, придвижвахме се бавно поради натоварения трафик – вече беше петък следобед и се усещаше.

На едно завойче спряхме. Ама баш на завойчето. За по цигара. Някакви увековечени сектанти, или поне такова си втълпих, че е. Докато пушехме и се чудехме, кой от преминаващите камиони, спускащи се отгоре с димящи спирачки, ще изтърве завоя, до нас дойде един дядо. Държеше в ръка нещо, режеше и си хапваше. Предложи ни – домашно сирене, пушено при това. На питка. Резна ни няколко парчета. Почна да разпитва „- Мотор – Джапан?“ – Да, японски. И така няколко минути. Тогава ни хрумна – Румен бръкна в топ касата и извади едно кенче бира. Подаде му я. Човека се ухили до ушите – беше щастлив. Почерпи още сирене. Повъртяхме се още малко и потеглихме.

Почна да става бирено време, а бяхме до никъде. Трафика си го биваше, по завоите почна да става задръстване…

Наближавахме Бран, тук трябваше да си намерим къмпинг или пансион за през нощта. Ядец. Ето къде се преселвал всичкия този народ, дето беше из трафика. Всичко е заето. Абе защо не си седят у столицата тези хора…

Питахме, тук, питахме там – навсякъде пълно. Но всички всички казват – Идете в пансион Симона, там ще има места. Откъде пък са толкова сигурни? Стигаме най-накрая до мястото – верно има места. Даже май сме само ние. Каква е уловката? Цената малко е височка, ама всичко чисто, новичко, изглежда прилично. Какво му трябва на човек. Наблизо имаше магазинче, та се снабдихме и със стоки от първа необходимост – студени бири.

Пийнахме, хапнахме някакви дреболии и постепенно почнахме да осъзнаваме какво се случва. Първоначално си мислех, че само на мен ми бръмчи главата. Оказа се, че и на Румен му бръмчи. Нищо ново, все пак сме един дол дренки. Да, ама не било от главите. Огледахме се. И – просветление. Високо напрежение. Ама от най-високите. Влезнахме в стаята – да не ни бръмчи. Пускаме телевизора – черти от високото напрежение. Слагаме техниката да се зарежда, всичко се побърка. Някакви странни електро-аномалии. Освен да спим, и без това сме гроги, друго не можем да направим.

Общо за деня – 243км:

Ден 3 – 3 септември 2016

Рано скочихме, пихме бързо кафе и на бегом при Дракула, преди да се е довлякло цялото туристическо човечество. И добре, че побързахме. Намерихме си местенце на паркинга за мотора, прибрахме багажите при пазачите и силно олекотени се наредихме в туристическите редици. Поради ранния час с нас имаше само една група туристи. Разкошно. Паркът към замъка също е много красив.

Замъкът е малък, но вътре е безкраен лабиринт от стълбища, стаи и коридори.

Мислителя:

Тук търсех връзка на родословието ми с това на Дракула…

И се вманиачих по стълбичките, очарователни и всякакви модели:

На този дано да му е яка бронята:

Приятно местенце. Измъкнахме се точно когато започнаха да нахълтват големите тълпи. Едвам измъкнахме мотора от паркинга, бяха го накацали плътно от всички страни. Минахме през Рашнов в посока Брашов – и през Пояна Брашов. Много приятен път, а курорта е техен популярен зимен курорт тип Пампорово-Боровец.

Брашов от високо:

Из Брашов:

Паркирахме пред черната катедрала – Biserica Neagră. След снимките отвън се мушнах и вътре, но греда – лоши батковци не дават да се снима….

Пообикаляхме още известно време из градчето, определено си заслужаваше вниманието, и се насочихме на юг към Синая. Като цяло този край на Румъния е по-богат исторически, с много стари замъци, църкви, катедрали и средновековна архитектура, близка до Европейската.

Ама понеже нали вече беше станало време да се подкрепим, още след изкачването, на Predeal спряхме в едно капанче и обядвахме.

С пълни батерии продължихме към Синая. Задаваха се планините, обгърнати в облаци. Натам сме тръгнали…

То късмет ли е, да го опишеш…. В Синая е празника на града, и почти целия град беше блокиран с полиция, задръстването беше страхотно… На хората им беше празнично.

Успяхме да се доберем само до манастира, за замъка Пелеш трябваше да забравим…..

Някакси се измъкнахме от задръстената празнуваща Синая и се запътихме към планините – язовира Bolboci, където си бяхме набелязали къмпинг и някоя и друга интересна точка. Пътчето беше прилично. На предела имаше пазарче – както обикновено. Понеже ми се ядеше нещо сладко си взех шоколад от овче сирене. Много странно сладко-солено нещо. Спорен вкус.

Оказа се, че не е така като си мислехме… Нямаше нищо свободно в къмпингите, затова продължавахме да караме в посока на „интересната точка“ която си бяхме набелязали за днес.

Вече почти стигнахме до нея, пред нас се откри голяма поляна с рекичка и пансионче. Пробвахме си късмета – нцъ. Цялото Букурещ и половин Тимишоара са се изсипали тука. Добре де, някъде където да опънем палатка поне (питаме). А девойката ни отговаря с жест, показващ цялата поляна. Като се огледахме, то са палатка до палатката… Големи табели „Къмпингуването забранено“, които не смущаваха никого. Намерихме място да прекараме мотора до реката и почнахме да се нанасяме. В този момент ни проблесна, защо търсехме нещо по-цивилизовано… Ми нямахме дори шише вода за кафето, бирите в топ касата – топли… Бързо поправихме това, като ги метнахме в реката, ама … кафе с тая вода, при 387 палатки по нагоре по течението и, не изглеждаше добра оферта….

По едно време дойде и още компания… магаренца

Докато разпъвахме къщата, обсъждахме темата с липсата на вода. Забелязах най-близките комшии, с две коли, че са снабдени добре. Викам – Добре де, дай ще им дадем 2-3-5 леи за едно шише вода, виж колко много имат… Отиде Румен да ги пита, пък нещо се заприказваха. По едно време се чу българска реч и смях. Брех?!?!? Жената извади шише Девин изворна от багажника. По-възрастния мъж приказваше на български и много се радваше. Оказа се, че бил от Гюргево и си имал взимане даване с българи. Говореше почти идеален български. Беше с дъщеря си и зетя. С тях се разбирахме на английски. Поканиха ни вечерта при тях, да не кажа, че нямахме друг избор, просто нямаше да ни остави да се отцепим…. Извади една тенджера мичи-та, печено пиле, туршии, пържоли, и каза да мезим, че сега ще пече още. Извади от неговата цуйка, а пък ние извадихме от нашата ракия и …. така неусетно мина вечерта.

Общо за деня 116км, ако не броим пешеходните.

Ден 4 – 4 септември 2016

На сутринта…

Като се дигна сланата, се запътихме пеш за набелязаното място.

Това е манастир в пещера – Peştera Ialomitei. Уникално място.

Зад основната сграда на манастира се влиза в двор, където е църквата. Имаше сутрешна литургия, а акустиката от пещерата беше уникална. Навътре има и пещера, доста дълбока, също отворена за посетители, но времето ни притискаше, а те още не бяха отворили за посетители.

На слизане по обратния път се заплеснахме по този архимедов винт, който качваше водата от реката обратно в реката, нещо не му схванах идеята, а и очевидно не функционираше – боята му беше непокътната.

Навсякъде имаше предупреждения за мечки, и комшиите по палатка ни бяха предупредили, да не оставяме храна на вън, че имало набези.

Тез овце не ги беше страх от меци….

Върнахме се при палатката, събрахме всичко и потеглихме. Пътя на обратно е същия, по който дойдохме. Към Синая.

Следващата точка (и последна за тази екскурзия) беше солната мина в Slănic – Salina Slănic Prahova „Mina Unirea“.

След Къмпина попаднахме на това – манастир Mănăstirea Brebu, в Бребу.

Оттам пътчето диво междуселско, с намерения съвсем да изчезне тук – там… Както и да е, в най-големите жеги вече бяхме пред мината.

Интересно преживяване – оставяш возилото на паркинга, взимаш каквото можеш да носиш и се качваш на автобусче в период на полуразпад, което те прекарва през почти целия град, после се спуска в мината през тесен тунел, където огледалата почти му опират в стените, в пълен мрак. Завои надолу се вият, на тесните места изкачващите се автобусчета карат с натиснат непрекъснато прегракнал клаксон, а спускащите се гасят двигателите и се ослушват за клаксон. Ако е тихо – продължават. Все пак беше събота и беше пълно с народ. Но вътре не се усещаше – простора е голям. Страхотия…

Имаше заведения за бързо хранене, легла за солна терапия, езерца, мостове. Музей с машините, с които са рязали солта. Намирали са и кехлибари.

Солени висулки.

Климата е много интересен, студено и влажно, бяха направени стаи за отдих, провежда се лечение за хора с белодробни заболявания, астма и т.н.

Техниката категорично отказваше да снима на фокус в мрака, за което се извинявам от нейно име.

Изчакахме рейсчето и по обратния път до мотора. Взехме си го и бързо се ориентирахме да си оправим климата. Джолан с мамалига и тъй като нямаше хляб – пица.